Християнството все още продължава да е водеща религия в Европа – 51% от населението по данни от 2018г. Въпреки това, притеснителните индикатори са много. Все по-малко стават християните за сметка на хората, които се определят като необвързани религиозно. Най-плашеща е ситуацията в Чехия, където 91% от хората на възраст между 16 и 29 г. попадат в тази група. Редица храмове в Европа са затворени или предоставени за други цели – театри, скейт паркове и други.
В Източноправославните страни хората се определят като вярващи, но църквите като институции, са с изключително непостоянно доверие от страна на гражданите, посещенията на храмовете спадат постоянно и масово към вярванията добавени всякакви езически и мистични култове. В бившите съветски републики над 60% от православните вярват в уроките.
Макар често вярващите и бранителите на християнските ценности посочват като аргумент факта, че църквата е институцията, която се ползва с много високо доверие в България (между 30% и 50% в последните десетилетия), трябва да се отчете, че това не показва много. В изследванията, църквата се сравнява с институции, чиято дейност е много по-динамична и винаги в нечий ущърб, поради което се създават и много негативни мнения, съответно и загуба на доверие. Или по-просто казано, няма как да очакваме симпатизанти на опозицията да подкрепят правителството, нито от хора, които са влизали в пререкания с властите или се чувстват ощетени, да имат доверие към полицията и съда.
За това и е странно подобно сравняване на църквата с институции, които силно се отличават по начин на работа, обхват, тип дейност и още куп фактори.
За да открием ролята на църквата в живота на християните, е необходима по-специфична информация. Интересно изследване от 2003г. в България показва, че на въпросът „кой/какво най-много е повлиял/о на отношението Ви към религията?“, едва 1% от вярващите посочват църквата. 60% са за семейството, 25% за приятелите.
Църквата все повече придобива декоративна същност в съзнанието на християните, като е важно да отбележим, че това не е характерно само за България. Проучване на изследователски център „Пю“ от преди 3 години показва интересни данни и за българските реалности. Едва 15% считат, че религията е много важна, а само 26% от родните православни християни са убедени в съществуването на Бог. За сметка на това, почти 90% от българите са кръстени. Това ясно показва, че възприемаме християнството като идентичност, не толкова като вяра.
В европейски план, заедно с броят на хората, които се определят като необвързани религиозно, расте и този на мюсюлманите в Европа. Причините са няколко в тази посока – по-висока раждаемост в мюсюлманската общност, както и т.нар. „бежанци“ от последните години, които трайно се заселват в Европа. Всеки избира да търси пътя, както намери за добре, независимо дали е в синхрон с нашите виждания. Единствената плашеща тенденция при мюсюлманите в Европа е почти двойното нарастване на самоопределящите се като салафити (най-опасното течение в исляма, свързано с повечето терористични организации) за последните няколко години.
Картината за бъдещето на християнството в Европа не изглежда добра. Причините за това са изключително много и този процес е комплексен. Различните анализатори посочват различни основни фактори. Една от причините, която често се изтъква, е че християнството е обект на постоянни атаки. В тази хипотеза има известна доза логика на пръв поглед.
Да, факт е, че християнството е обект на постоянни атаки.
Било то от артисти, които създават „шедьоври“ като разпятие в урина, вандали, оскверняващи църкви и гробища или протестиращи, рушащи храмове. За тези прояви не се говори много, те не са важни за медиите или обществените деятели, макар да се случват постоянно в цяла Европа и най-вече във Франция. Трудно е да не отбележим и преследването и избиването на християни в Близкия изток и Африка, което е обвито в позорно мълчание, макар и действията да се развиват извън рамките на това, което сме свикнали да определяме за „наша“ цивилизация. Международните организации и представителите на елита, които инак са много загрижени за толерантността, мира и любовта към всички хора, не проявяват същата загриженост в определени ситуации.
И все пак, преди да се фокусираме върху външните фактори и предизвикателства, е редно да отправим поглед към общността си, преди всичко. Тя е съставена от Църквата и вярващите.
Църквата
От една страна църквата носи тежкото бреме на историческата действителност. Масово битува определено мнение – Средновековието е било лошо, църквата е зла и е спирала развитието на нашата цивилизация като е отричала науката, а особено страшно било в т.нар. „тъмни векове“. С времето и с все по-задълбоченото изследване на онова време, историческата действителност се оказва малко по-различна, но хиперболизираната теза остава все още много популярна. И да, християните трябва да признаем, че определени действия на църквата в исторически план не отговарят на християнските ценности, колкото и неприятно да е това за нас. След като няколко папи са поднасяли извинения за определени събития от миналото, няма разумна причина ние да се опитваме да заобикаляме реалността.
В национален план, изключително негативен ефект има принадлежността към бившите служби за сигурност на тоталитарния апарат от близкото минало, сред представители на Църквата, заемащи високи места в йерархията.
След това могат да се добавят и някои скандални случаи от последните години, свързани с лица от църквата. Разбира се, хората обичат да генерализират. Онези служещи, които са се отдали на пълно себеотрицание в името на Бога, остават на заден план. Никой не се интересува от тяхната история, защото тя не може да се превърне в продукт, който да се консумира масово в обществото. И все пак, ужасяващите случки са факт и не могат да бъдат отречени, а опитите ни да ги оправдаем, не ни правят по-добри християни в никакъв случай. Тези инциденти по-скоро показват защо християните се отдалечават от църквата.
Ако трябва да сме откровени, действията на лице от Църквата, които са в разрез с всякакво християнско разбиране, не са новост. Още през X век, Презвитер Козма е писал за начина на живот на монасите, който дори квалифицира като развратен. Разликата е в това, че неговите писания не са били за широката публика и не са оказали такъв ефект върху обществото, като събитията от последните години.
Още нещо, което спомага за отдалечаването на християните от църквата, е усещането за високомерие и арогантност от определени представители на църквата, също отблъсква вярващите. Разбира се, че това кара хората да заменят свещениците с по-усмихнатите, търпеливи и демонстриращи или симулиращи разбиране „лайф коучове“ и хора с подобни модерни професии.
И все пак, прекалената фиксация върху църквата и посочването и като единствен виновник за ситуацията, в която се намира християнството днес, също не е редно.
Рискуваме да изпаднем в позицията на генерализиращи, вместо загрижени за вярата. Дори на моменти, това генерализиране е нищо повече от опит за лично оправдание за отдалечеността ни от църквата. Разковничето се крие при нас – обикновените християни. Обяснявайки за важната роля на християнските ценности за нашата цивилизация, сякаш оставаме слепи за това, че сме лицемери или конформисти. Понякога и двете – в зависимост от ситуацията.
Защитаването и пропагандирането на ценности, които обаче не прилагаме в ежедневието си, е нищо повече от поза и лицемерие. В същата категория е и другата крайност – да се прилага демонстративно и насила, за да се изиграе добре ролята, а не осъзнато и на база искрена вяра, че това е пътят.
Конформистите също не отстъпват, защото те са готови да потърсят в интернет някое тълкувание, което да се приеме за компромисно по спорни въпроси и така да се поставят в комфортна позиция спрямо определена група. Или да споделят, че личното им мнение е особено и то по точно този въпрос.
И е много важно като християни да си зададем някои неудобни въпроси. Каква е представата ни за Рая? Като за място, където можем напълно да се отдадем на Бог или по-скоро като пространство, което възприемаме за мистично и сякаш се надяваме да изпитваме удоволствията, които намираме в нашия живот сега? Защо прощаваме? Защото усещаме милосърдие или подлагаме на анализ ситуациите и преценяваме чисто прагматично, че е по-лесно да продължим без един или друг конфликт? Какво е отношението ни към Бога? Като към другар, който да ни помогне или гледам на него като баща или господар? Разкайваме ли се, молим ли за прошка или само за помощ, когато ни е нужно? Дяволът за нас е нещо имагинерно или напротив, криещ се навсякъде, дебнещ да ни изкуши постоянно? Кой е нашият водещ принцип в отношенията ни с другите човеци? „Каквото почукало, такова се обадило“ или отношението ни лежи изцяло върху християнското ни възприятие за света? Отговаряйки си на тези неудобни въпроси, ще разберем, че ние не се отличаваме особено в действията и мислите си от неверниците.
Връх на лицемерието
Пикът на нашата наглост идва чрез самоуспокоението, че всички сме грешници и е нормално да сме извършили едно или друго действие. С тази логика намираме вътрешно оправдание за всяка злина, която извършваме. По този начин губим тотално страха от Бога и започваме все по-смело да живеем противно на християнските ценности, без да изпитваме угризения. Намираме утешение за всичко в съвременната мода на позитивизма. На изкуственото самовнушение, че човек не трябва да страда, а само да се наслаждава, да се приема и подкрепя във всичко. Оправдаваме се, че съвременният свят ни принуждава да действаме по един или друг начин. Ние нямаме смелостта да бъдем християни, но имитираме позата на защитници и пазители на религията.
Истината е, че вярата вътре в нас е почти разрушена. И докато търсим причините някъде навън, все повече в ежедневието си не приличаме на християни. Няма да са салафитите, агресивните атеисти или дзен будистите, тези, които ще „преборят“ нашата религия. Ако продължаваме да сме същите лицемери, то няма да има нужда от външна намеса, за да бъде затрито християнството. То ще изчезне заради самите нас.
