Русия и Украйна – време за мъже

Медиите започнаха да съобщават за убити и ранени през последното денонощие.

Истината е, че от 8 години там дрънка на оръжие. Путин вече отдавна призна за зелените човечета. Отдавна призна, че под руски дула се проведе „референдумът“. Призна, че лично е ръководил операцията.

Отдавна Путин и говорителите на Кремъл заявяват, че изпращат „хуманитарна и друг тип помощ“ в Луганск и Донецк. Освен това, заявяват, че ще я засилят. Каква е тази помощ от „друг тип“ не е ясно само за крайно наивните хора. Тази помощ е разкривана стотици пъти, но какво от това? Никой нищо не може да направи. Освен санкции, които на пръв поглед имат лек ефект, но на втори, обострят ситуацията и нищо повече.

Украйна е с рекорден бюджет за отбрана и очаква доставки, които да засилят морския флот. Приключиха и някои разработки на собствени ракетни комплекси.


Русия и Украйна започват сериозно струпване на военни части и немалко количество техника от двете страни на границата.

Какво друго трябваше да очакваме? Ранените и убитите през последните 7 години никой не ги споменаваше, но те бяха ежедневие. Намеците на Путин бяха също ежедневни.
Ситуацията нямаше как да не се изостри, особено сега, когато Луганск и Донецк изпаднаха в немилост. Пандемията изолира двете области и от Русия за известно време, което икономически ги разтресе още по силно.

Стигаме до една ситуация, в която никой няма полезен ход.

Путин не може да се откаже с лека ръка от буферната зона между нея и „лошия Запад“. Това би било прахосване на време, енергия и средства, както и абдикация от дългосрочния стратегически план на Русия. Има и още един фактор – президентът на РФ никога не би показал слабост, защото това означава край на неговата епоха.

Украйна също няма полезен ход. 7 години жертви, кръв, несигурност, борба. Няма сценарий, в който държавата се откаже доброволно от териториите. Това ще доведе до пореден вътрешен метеж. Означава тежка капитулация. Означава също прахосване на човешки животи, пари и отказ от цялостната идея за териториална цялост на държавата.
Украйна изживя тежко загубата на Крим. Би било пагубно да загуби Луганск и Донецк, при това доброволно.

Този конфликт е с огромно значение за международната сцена. Хънтингтън е бил много прозорлив още през 1994, когато предсказва военен конфликт, който да не е директен между двете държави, а именно такъв, какъвто го виждахме до сега. И все пак, той не е врачка. Подобни конфликти няма как да бъдат спрени, когато навлязат в определена фаза и когато залогът е огромен.


Какво прави международната общност?

Първо, случаят Украйна показа, че международното право е горе-долу нищо. Два леки примера:

  • Русия не спазва по никакъв начин договора за ликвидиране на РСМД (ракети със средна и малка далекобойност). Тя произвежда и притежава такива. Оправдания за неспазването му – много.
  • До 94-та година, Украйна е трета ядрена сила в света. Тогава се подписва договор, с който тя предава ядрените си бойни глави на РФ, като ангажиментите по този меморандум, подписан в Будапеща, са препотвърдени през 2009г. от САЩ и Русия. Според този меморандум, страните се задължават да уважават териториалните граници на Украйна и да не използват оръжие срещу държавата; – Брутално потъпкано през 2014г. Оправдания – много.

Второто е, че трябва да си даваме сметка за нещо – Германия не може да си позволи директно да разруши отношенията си с Русия, защото това е против немските интереси в дългосрочен план. Днес Германия е незаобиколим фактор на европейската политическа сцена.
Третото е, че докато има такъв конфликт на територията на Украйна, това е непробиваема стена по пътя за присъединяването на страната в съюза.

Мекото (във всеки смисъл) лидерство на Запада е безсилно срещу демонстрацията на мускули от страна на Русия. Путин е хитър човек, който следва един единствен принцип в международните отношения – raison d’État (национален интерес), възникнал като концепция при Ришельо, описан подробно от Макиавели. Концепцията за колективна сигурност, която обещаваше мир и спокойствие за Обществото на народите (днес ООН), очевидно се оказва поредната илюзия.


Реализмът отново размазва либералните мечти.

Съветът за сигурност на ООН има общо 15 члена, 5 от които постоянни – Русия, САЩ, Франция, Великобритания и Китай. Всяка от тях може да налага вето. Не е нужно да си прозорлив анализатор, за да разбереш, че през 2021г., тази организация не може да направи друго, освен да дискутира и цикли. И да излиза с позиции по маловажни теми, които с нищо не могат да допринесат за мира.

Та, да се върнем на конкретния казус Украйна. Там управлява човек, който очевидно е „зелен“ за подобни игри.

За да е още по-интересно, се случва и още нещо паралелно: Докато Европа се вайка както да прави с Украйна, която прелъсти и изостави, докато председателят на Европейския съвет се жалва, че не можел да спи добре, след като Урсула седяла на канапе, а не кресло, докато ЕК обявява, че сред основните ѝ приоритети е приемането на Истанбулската конвенция, Китай точи острието си, за да опита да реализира „финално решение за тайванския въпрос“.


Както казах – настана време за мъже.

Default image
Сергей Петров - Араджиони
Сергей Петров завършва специалност политология във „Великотърновски университет Св.Св. Кирил и Методий“. След това изучава „Международна политика и сигурност“ във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър”. Председател на Младежка асоциация по политически науки (2017-2019). Автор на публицистични статии и научни публикации.