Интервюто на Тъкър Карлсън с Владимир Путин – много шум за нищо

Въведение

Тъкър Карлсън прикова световното внимание, като обяви, че ще заснеме интервю с президента на Русия – Владимир Путин. Обявяването криеше в себе си доста интересни твърдения. Като това, че никой не е казал истината на англоезичната публика и че негов дълг като журналист е да направи това.

Има нещо парадоксално в това журналист да търси истината в Русия. Държава, в която опозицията и критичната журналистика биват преследвани, а самите “смелчаци” мистериозно убити. Повечето медии в Русия са с държавно участие или са под пряко ръководство на руската държава. Реално “другата гледна точка”, която Тъкър може да открие там е държавната. Ние вече сме запознати с нея.

Предполага се, като опитен журналист, Тъкър е наясно с това. Мнозина смятаха, че това представяне е с цел да привлече вниманието и имаха някаква надежда за качествено и провокативно интервю.

Преди да се заемем със съдържанието му, следва да отбележим един важен аспект, а именно таймингът. Интервюто идва в момент, в който САЩ е разпокъсан от процедурни хватки и политически дразги между републиканци и демократи, които рефлектират върху евентуална допълнителна военна помощ за Украйна и Израел, която трябва да премине през гласуване от Сената и Камарата.

Тъкър, разбира се, е близък с републиканската гледна точка. За съжаление, понякога тя му е по-важна, отколкото журналистическата етика. Това стана ясно, след като до публиката стигна кореспонденции на Тъкър, в които става ясно, че той не вярва в злоупотребите на изборите, които Тръмп загуби през 2020, дори намира бившия президент за деструктивен. Въпреки това, той беше човекът, който осигуряваше трибуна на тези твърдения и ги защитаваше.

Американският журналист създаде съмнения относно целите на интервюто още преди неговото начало. Въпреки това – следва да съдим по съдържанието му, а не по мнението за някого.

Някои уточнения


Първото уточнение, което е необходимо да се направи, преди да се спрем на двучасовия диалог е, че това не е интервю, а разговор. Интервюто е строг формат, в който интервюиращият задава въпроси, а интервюираният отговаря на тях. И най-вече – разговорът следва да бъде структуриран. Интервюиращият следва да уточнява информацията, да търси истинност на твърденията и да води разговора. Въпросите следва дори да поставят под съмнение твърденията на интервюирания.

Нищо от това не се случва в този разговор. Тъкър се опитва да задава въпроси в началото, но Владимир Путин започва с разкази и истории, които сме чували десетки пъти, съдържащи лесно оспорими твърдения и цялостният разказ прераства в добре познатата ни история за оправдаване на руските действия. Всичко това се случва пред изумения и на моменти притеснен поглед на американския журналист, който в един момент се предава и започва да задава въпроси за несъществуващи сценарии, базирани на ирелевантния разказ, който Владимир Путин му разказва.

Друго важно уточнение е, че преводът не винаги е съвсем коректен. Пропускат се цели изречения, тонът е равен, понякога думите на преводача закъсняват и всичко това лишава зрителите от още нещо много важно – да успеят да наблюдават реакциите и поведението на Путин, по време на неговия разказ. Руският държаник има изграден маниер и стил на общуване, чрез който голяма част от анализаторите са идентифицирали повтаряемост в определени ситуации, чрез които могат да преценят кога се държи надменно, кога е притеснен и кога е раздразнен.

Ще разгледаме някои моменти от разговори, без да претендираме за хронологична прецизност – по-скоро това е опит за систематизация по контекст. 

Най-важните моменти от интервюто

Още първият въпрос на Тъкър към Путин е свързан с аргументите му, че чувства военна заплаха за Русия от НАТО и това е причината да започне т.нар. Специална военна операция. Руският държавен глава му заявава, че е очаквал сериозен разговор, а не шоу (макар да го прави с усмивка и приятелски тон). Още в началото Путин показва, че той ще води разговора. Така и се случва.

От Рюрик до СССР


В отговор, Путин започва с исторически разказ, който Тъкър не успява да прекъсне с 2-3 слаби опита. Около 30 минути Путин разказва версията на Русия за историческото развитие от динстаията Рюрик до разпада на СССР. Разбира се, неслучайно се пропускат векове, които съдържат събития, недотам удобни за тази версия. Тук е важно едно уточнение – Украинската версия също е изключително едностранчива и пропуска пък от своя страна част от събитията. И двете държави имат предизвикателства пред своята идентичност, а историята често се използва не като научен похват за откриване на чистата истина, а като инструмент за създаване на подходящ исторически разказ, който да има своето отражение върху националната идентичност днес.

Единствената разлика в разказа на Путин този път е признанието, за идеолозите на независимата украинска държава. Предходното му твърдение беше, че Украйна е продукт на СССР, което исторически не е коректно. Неговият акцент в разказа беше поставен върху земите в днешна източна Украйна, които според разказа му са исторически принадлежащи към Русия. И макар аргументите да съдържаха неточни твърдения – тук следва да се констатира, че цялостното твърдение до голяма степен е валидно. Друг е въпросът доколко оправдава започването на широкомащабен, кръвопролитен и продължителен конфликт. 

От края на Студената война до наши дни

След това разказът преминава към годините от разпада на СССР до началото на конфликта в Украйна. По-силен акцент се поставя върху една сравнително нова част от руския наратив в последните години, а именно – Русия е имала желание да бъде пълноценен партньор на Запада, но е била отхвърляна, а договорките със САЩ и НАТО не са били спазвани. С други думи – Русия е била изолирана, от което не и остава друг избор, освен да се справя сама. Споменава се Елцин, Буш старши, загатват се срещи, споменават се лични разговори на Путин с определени представители на САЩ, чиято достоверност е трудно проверима. Разказът е доста обширен и на моменти отегчителен, защото повтаря широко известни факти.
Разказът се връща с акцент върху Украйна през 2008-ма година, когато по думите му “вратите на НАТО се отварят за Украйна”. Това не е вярно, защото тогава се провежда конференцията в Букурещ, на която се констатира, че Грузия и Украйна няма да бъдат канени за членове, но “евентуално” в бъдеще това може и да се случи. Всъщност, истината е, че Украйна е имала желание при няколко управления да започне процес по присъединяване към НАТО, но това не се случи, именно защото вратата за Украйна беше затворена и дори подпряна с крак, включително от Германия. 

Управлението на Янукович и събитята от 2014 г.

Една от големите лъжи в разказа е свързана със това, какво е провокирало протестите в Украйна. Путин твърди, че САЩ са подкрепяли опозицията в Украйна (което най-вероятно е истина), но историята му включва следното:

В Украйна по времето на Янукович започва активно да се работи по въпроса за подписване на документ за асоцииране към ЕС, което да прерастне в бъдеще в присъединителен процес. Тогава обаче Янукович си дал сметка, че икономическите отношения на Украйна са свързани с Русия, а икономическият Европейски съюз ще доведе до преструктуриране и се отказал. Така започнало всичко, според Путин – започнали протести и въоръжена тълпа устроила метеж в Киев, с подкрепата на ЦРУ. Тъкър може би следваше да припомни друг основен проблем тогава – Янукович се е отказа, но и реши да подпише договор за удължаване на руското военно присъствие в Крим, което на практика противоречи с текстове от конституцията на Украйна.

Протестите бяха срещу управлението на Янукович, което първоначално даваше индикации, че ще рбаоти за присъединяване към ЕС и охлаждане на отношенията с Русия (включително и работеше за да популяризира тези идеи), след което направи обратен завой и това изкара тълпата на улицата.

Тълпата, първоначално беше малка и ставаше дума за група студенти, които бяха зверски пребити от органите на реда – това провокира и мащабните протести, които последваха. Янукович започна да използва т.нар. “Титушки” тогава – събиране на деца от интернати и младежи с проблеми със закона, чиято цел е да създават безредици на протестите, които да оправдаят тяхното разпръскване от органите на реда. Цялата тази схема стана публично известна до най-малкия детайл – имена на “титушките”, автобуси, скоито са извозвани, инструкции и т.н.

Така хаосът в Украйна ескалира, а в един ден се стигна и до трагедията, която остана в Украинската история като “Небесная сотня”. Неидентифицирани униформени откриха стрелба със снайпери и автомати по протестиращите. Тогава близо 100 души загубиха живота си, макар да бяха невъоръжени, а част от тях добровлци на Червения кръст.

Тъкър следваше да го попита поне за част от тези събития. Защото те до голяма степен предопределят днешните действия на Русия. Трябваше да го попита какво има предвид с думите, че Украйна е започнала война през 2014. Все пак война се води с острещна страна, а на територията на Украйна се изпращаха оръжия и войски от Русия. Вторите в началото под формата на “зелени човечета”, а след това съвсем открито.

Нацизмът в Украйнa и Бандера

Нямаше как този разказ да пропусне и важни елементи от руската версия, която пак уточнявам – чували сме безброй пъти. Особено ние в България, където службите ни са изградени от русофили и ако не съдействат, то поне бездействат умишлено за активните мироприятия на нашата територия, особено информационните.

Тъкър все пак в един момент зададе и резонен въпрос – какво представля денацификацията и как може Русия да я постигне.

Владимир Путин ни разказва за сътрудничеството между Полша и нацистите (пропускаща разбира се частта от историята, в която СССР и Германия са първи приятели, сътрудничат си в редица области и дори правят съвместни паради), а след това стигна и същината, която всички зрители и слушатели вече очакват – Бандера. 

Тъкър можеше да зададе един прост въпрос – как Бандера е сътрудничил с нацистка Германия, след като при обявяването на независима украинска държава е преследван от Германия, включително и цялото му семейство. Един от братята му е измъчван и убит в Аушвиц. Тъкър остави и Путин да каже нещо, което няма никаква логика – Украйна трябва да има законодателство за борба за нацизма, както в редица западни държави, Всъщност, Украйна има такова и то е много по-сурово отколкото в много страни. То е еволюирало на няколко етапа, а всички опити преди това на крайно-десни формации да съберат подкрепа на избори са претърпели комични провали. 

Други елементи от разказа


Ще синтезирам накратко останалата част от разказа на Владимир Путин, който представя пълния наратив на Русия.

Руските части са се изтеглили от Киев като жест на добра воля, понеже са очаквали преговорите в Анкара да доведат до резултат. Украйна е искала да сключи мир, но е била принудена да не го прави, под давлението на политици като Борис Джонсън. Всички тези действия били породени от неразумната хипотеза, че Русия може да бъде победена на бойното поле. Ходовете на САЩ са вредни за самите тях и тяхното население и не оказват негативно влияние върху Русия. Действията им сриват долара и че изпаращането на оръжия поддържа войната. Войната можело да приключи за две седмици, ако се спре въоръжаването на Украйна. 

Когато Тъкър попита за евентуален конфликт на Русия с балтика и Полша, Путин каза, че това може да го мисли само човек, който не следва здравата логика и здравия разум. Тук щеше да е доста уместно да се припомнят думите “Само луди хора, лишени от морал, могат да допуснат, че Русия има намерение да нападне Украйна”, изречени от говорителя на руското външно министерство Мария Захарова, седмица преди началото на мащабната инвазия в Украйна. И разбира се – Русия е отворена за преговори, но отсрещната страна не е. Важна част от разказа.

В края Тъкър и Путин си поговориха за технологичния напредък, AI, Мъск и други общи въпроси, чиито отговори не носят особена стойност.

За финал имаше и един въпрос, който все пак може би е интересен за публиката в САЩ – ще бъде ли освободен Еван Грешкович (репортер на Wall Street Journal, арестуван за шпионаж в Русия). Въпрос, който остана отново без отговор, защото чухме нещо от типа на “правили сме много жестове на добра воля, не виждаме същото от другата страна, но пък не изключваме тази възможност”.

Финалните думи на Путин за отношенията между Русия и Украйна може би ни показаха поне, че Русия не се е отказала от войната и своите цели. Владимир Путин започна открито да споменава война няколко пъти – нещо което е забранено в Русия. Твърдеше категорично, че отношенията между руснаци и украинци ще бъдат възстановени, защото са един народ, макар да е нужно време за това. Това разкрива неговите намерения за цялата страна. Очевидно не е задоволително завземането на част от източните региони.

Заключение

Пароксалното в случая е, че Тъкър не показваше да е готов за исторически разговор, макар да е историк по образование. Да речем, че историците не са специалисти по всичко случило се на някога и някъде, а само по определени географски ширини и периоди. Може да сметнем, че това е тактика на Путин – вкарва разговора на терен, в който не може да му бъде опонирано. Не това обаче е причината американецът да не задава правилни въпроси и да възразява на некоректни твърдения. След като се стигна до събитията от по-близкото минало, в които кариерата на Тъкър е в разгара си, той следва добре да си спомня част от събитята, които Путин пропуска и разрушават разказа му.  Или поне да си ги е припомнил предварително, ако паметта му изневерява.

Тук има две основни хипотези, които оставят горчив привкус – или Тъкър е чувствал страх да задава по-провокативни въпроси или е имал договорка да не го прави. И в двата случая- резултатът е двучасово разказване на добре познати истории, а не интервюто, които всички очакваха – включително и неговите привърженици.

Путин успя да използва момента, но не направи нищо с това. Просто отново ни разказа историята, която вече сме чували десетки пъти. Единствената разлика е, че в случая беше синтезирана в един разговор и предназначена за англоговрящата публика.

Не чухме нови елементи от наратива. Нито промяна в акцентите и прочита на ситуацията. Всичко, което беше разказано, можем да го открием в изказванията на държавния глава в последните 2 години, които така или иначе се предават на широката публика.
Тъкър от своя страна ще понесе имиджов удар за своите меки и общи въпроси, които предоставяха комфорт на разказвача и отдалечиха формата от този на интервю. Всъщност, сега се даде чудесна възможност на демократите да атакуват републиканците и десните сили в страната, въртейки любимия си кръг – Тръмп-Тъкър-Путин.

Това интервю създаде огромно очаквания, но оставя всички разочаровани. Ако имате желанието и времето да изгледате целия разговор, можете да го направите от тук.

Сподели публикацията
Сергей Петров - Араджиони
Сергей Петров - Араджиони

Сергей Петров завършва специалност политология във „Великотърновски университет Св.Св. Кирил и Методий“. След това изучава „Международна политика и сигурност“ във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър”. Председател на Младежка асоциация по политически науки (2017-2019). Автор на публицистични статии и научни публикации.

Бюлетин