Ислямски фундаментализъм – същност, идеология и разпространение

Какво представлява религиозният фундаментализъм

Терминът фундаментализъм влиза в употреба през късното Средновековие в Европа и остава сравнително непопулярен. Макар и днес да го свързваме с исляма, се приема, че генезисът му е свързан с християнството, в контекста на протестантските движения в САЩ през XX век. Според част от теоретиците, християнският фундаментализъм възниква като реакция срещу либералните течения, които пряко рефлектират върху вярата и по-точно върху ролята на църквата. На практика фундаментализмът съществува и съпътства всички основни съвременни религии. Той е свързан с модернизма във всяка религия. Основна цел на фундаменталистките движения е сливане на религиозната и светската власт, при което сливане религиозното управление измества светското. 

В развитието на човечеството традиционната култура и начин на живот от една страна и новата култура и следващия я по необходимост нов начин на живот от друга са в състояние на непрекъснато общуване и противостоене. Възникването на фундаменталистко течение в една религия не е мигновена реакция на настъплението на новото. То се оформя, когато процесът на взаимно проникване е напреднал и започва да създава непреодолими за момента проблеми. Когато една религия е атакувана от нова течения и културни изменения, започва продължителен процес на обвързване на старите религиозни традиции с новите идеи. 

Във всички религии фундаменталните течения имат общи черти. Всички са реакция спрямо новите либерални идеи и отразяват разочарование от новия начин на мислене. Фундаменталистите са обединени около мисълта, че всяка светска власт се стреми да омаловажи и дори да унищожи религията. Отхвърля се идеята, че техническият прогрес сам по себе си води до по-добър живот и отхвърлят така наречените демократични общества. За да окажат идеологическо съпротивление, те се обръщат назад в миналото и по-конкретно епохата, в която общественото благо е било резултат на вярата.

  През втората половина на XX и началото на XXI век темата Ислямски фундаментализъм все по-често е обект на интерес от различни групи в обществото – граждани, политически лидери, академици, журналисти и пр. Периодично и все по-често тя заема централно място в информационните потоци. Терминът се отъждествява с редица други понятия, като тероризъм, джихадизъм, екстремизъм и ислямизъм. Всички те са съставна част от цялото, но представляват различни елементи със своя дефиниция.

Основни понятия, свързани с ислямския фундаментализъм

Тероризъм

Понятието тероризъм няма ясна международна дефиниция. Етимологично думата произхожда от думата „страх“ на латински. Най-общи казано, тероризмът гони цели с политически характер, като използва страха за тяхното частично или пълно постигане. В зависимост от това към кого е насочен, каква е първоначалната подбуда, обекта и мащаба на терористичната атака, можем да говорим за различни типологизации на тероризма. Най-общо казано, потърпевшите могат бъдат политически лица, висши държавни служители, военни или обикновени граждани.

Екстремизъм

Понятието екстремисти носи негативен товар и се използва от външни лица, да характеризират индивиди или групи. Не е прието определена група да се самоопределя като екстремистка. В буквален превод означава застъпване на крайни мерки и възгледи. Радикализирането от своя страна представлява процес, при който лица или групи приемат екстремистки идеи, като част от революционно достигане на техните цели. Двата термина навлизат в употреба за характеризирането на политически групи. Използвайки ги в контекста на ислямския фундаментализъм, радикали или екстремисти обозначава най-често крайно-консервативни салафити или салафаито-джихадисти.

Джихад

Джихад  е понятие в исляма, произлизащо от арабския корен със значение „стремя се“, „полагам усилие“, „боря се“. Две са обичайните значения на понятието: вътрешна духовна борба на вярващия, наричана „голям джихад“ и външна, физическа борба срещу враговете на исляма. Теоретичните разяснения относно джихада са разностранни, особено при различните течения и деноминации в исляма. В известен смисъл, някои го разбират като пацифистки метод за имплементиране на полезни ценности в заобикалящия ни свят. В традиционния ислям джихадът има само препоръчителен характер и става задължителен само като защитна реакция, когато самите мюсюлмани са нападнати. Разбирането на ислямските екстремисти, че джихадът е едно от основните задължения на мюсюлманската общност предизвиква спорове и противоречия с тези, които изповядват традиционния ислям. Немюсюлманите от своя страна определят джихада като свещена война срещу неверниците чрез нанасяне на удари срещу тях, превземане на собствеността им, разрушаване на храмовете и идолите им.

Ислямски фундаментализъм – основополагащи стълбове

Най-общо казано ислямският фундаментализъм предполага идентичен подход спрямо Корана и мюсюлманските закони – шериат, сравнен с този на християнските фундаменталисти спрямо Библията. В наши дни, когато се говори за ислямския фундаментализъм, той се отъждествява с връщане към средновековната изостаналост и абсолютна несъвместимостта със западните ценности. Фундаменталистите смятат западните страни, особено Америка и Израел, за основните виновници за изостаналостта и икономическата криза в Близкия изток. По тяхно мнение западната агресия и дългосрочният колониализъм са виновни за упадъка на мюсюлманските страни. 

Ислямизъм – политическите аспирации на ислямския фундаментализъм

 В известен смисъл определени фундаменталистки групи включват в своята палитра от схващания и политически идеи. Основна роля тук играе терминът ислямизъм. „Това, което наричам ислямизъм е брандът на модерния политически ислямски фундаментализъм, който иска пресъздаване на истинско ислямско общество, не само чрез налагане на шериата,  но и чрез създаването на Ислямска държава чрез политическа дейност. Ислямистите виждат исляма не просто като религия, но и като политическа идеология, която трябва да реформира всички аспекти на обществото (политика, право, икономика, социално правосъдие, международна политика и т.н.)“.(Рой 2014:58).

Политическите измерения на ислямизма са широко разгледани от Йойстайн Сьоренсен. Макар и да допуска грешка, като нарича тоталитаризма идеология, а не режим, присъщ за определени идеологии, той описва коректно как ислямизмът на практика е една тоталитарна идеология, която има претенцията да е основен източник на „правилни решения“ за всички аспекти от живота на индивида. На практика там се наблюдава срастването на държавата с идеологията, което е характерно за някои революционни политически течения, оставили траен отпечатък в човешката история. В книгата са систематизирани различни определения за ислямизма, които подкрепят тезата на Оливър Рой, че това е течение, което има ясни политически послания.  

Потвърждение може да се открие и в посланията на Саид Кътб (среща се още като Сайед Кутб/Котб), който е един от най-цитираните философи, спомогнали за възраждането на ислямизма през XX век. Често той е сочен за баща на ислямския фундаментализъм. Той твърди, че всеки трябва да се подчинява единствено на Аллах и тогава в обществото ще настъпи пълна хармония. Отрича всички човешки страсти и желания, свързани с различен начин на живот, режими и пр., като дори смята, че ислямът е възникнал именно за да ги отмени и премахне и да въведе универсални правила. Кътб остро осъжда хората, които се опитват да обвържат исляма с каквито и да било други режими и идеологии, като например „демократичен ислям“ или „Социалистически ислям“.  

Салафизмът – стълб на ислямския фундаментализъм

Повечето от посланията на Саид Кътб кореспондират с основите на най-популярното фундаменталистко течение в исляма – салафизма. Етимологично думата идва от „ас салаф ал салих“, което в превод означава праведните предци. С други думи, става въпрос за връщане към „чистия ислям“. Исторически течението възниква по време на халиф Маамун(813-833г.). Той възприема тезата, че Коранът дори е акт на човешкия разум, а не е резултат от Божието вдъхновение. След това салафизмът се превръща в основа на халифата по време на Кадир Биалла (947-1031). Следва период на отстъпление от основните идеите на салфизма сред основните ислямски кръгове. В края на XII век течението отново набира сила, благодарение на сирийския богослов Ибн Таймия, който от някои е наричан „баща на съвременния салафизъм“. Той оставя огромна следа, като допълва теорията на течението. Таймия не само разширява смисъла на джихада, но и го поставя над петте стълба на исляма. Богословът апелира за ясно разграничаване на мюсюлманите от всички други хора. Противопоставя се на имплементирането на каквито и да било принципи от другите религии и твърди, че животът на мюсюлманите започва тогава, когато те постигнат пълно различие с немюсюлманите. Външната политика също е засегната в един от трудовете му – „Законодателна политика“. Той приема съществуването само на два вида субекти – къща на исляма и къща на войната. Не се допуска компромисно отношение, както някои теоретици по-късно въвеждат и понятието „къща на договора“, което допуска мирни отношения, стига това да носи ползи и дивиденти на ислямското общество.

Уахабизъм – какво представлява и различава ли се салафизма

Говорейки за течението на салафизма, трябва да се обърне внимание и на уахабизма. В науката и извън нея, съществува разминаване на мненията, дали това е отделно течение, дали е подразделение или пък допълнение към салафизма. Все пак може да се отбележи, че най-често двата термина да бъдат споменавани в комбинация. Самите последователи на уахабизма наричат себе си „муаххидун” – добри мюсюлмани и намират определението уахабити са обидно. 

Най-общо казано, уахабизмът е ултраконсервативно движение, създадено от сунитския богослов шейх Мохамед Бин Абд Ал Уахаб в края на XVIII век с цел връщане към ранния автентичен ислям. Течението отхвърля напълно османизма и всички други тенденции на възприемане на чужди културни особености сред мюсюлманите, като ги намира за вражески и вероотстъпнически. Тези причини спомагат уахабизмът да се превърне в основна доктрина на саудитското кралско семейство. Част от арабите бързо възприемат течението, като ответна реакция срещу турците, които владеят по това време Мека и Медина – двете светини.


Уахабитите въвеждат изменения в системата за правораздаване. Премахва се принципът на аналогичност като ислямски правен източник и го заместват с издаването на индивидуални фетви, като правото за издаване на подобни актове е дадено на тесен кръг от хора. Едно от основните произведения на Бен Уахаб е „Книга за единобожието“. Там той посочва езичеството и политеизма като основни фактори за състоянието на арабите.

Основни разбирания за света на ислямските фундаменталисти

Почти всички терористични ислямски организации, познати от XX и началото на XXI век, могат да се квалифицират като салафитски. Макар и възникнали в различни условия и със специфични цели, могат да се откроят някои основни основни принципи на салафизма, които са универсални. Според салафитите, най-чистата форма на исляма е била в неговата зора, като по-късно са прибавени ереси, които нарушават строгата монотеистичност на религията. За тях това състояние трябва да бъде преодоляно, като считат шиитите и мистиците за най-категорични противници в това отношение, които трябва да бъдат премахнати. В известен смисъл, класическите принципи на салафизма не кореспондират с тези на ислямизма, защото те не приемат политиката като път към по-добър живот. Основният им фокус е върху вярата.

Друг основен принцип на салафитите е пълното отричане на всички науки, които използват рационален подход и напълно отхвърлят древногръцките мислители. Голяма част от теоретиците наричат подобна философия „спекулативна теория“. Отхвърлят се и всички политически идеологии и модели, понеже са продукт на светската мисъл. Според тях единственият, който трябва да управлява е Аллах, който е предопределил съдбата и никой няма право да дели тези функции с него. По отношение на икономическите възгледи и ролята на държавата, течението може да се квалифицира като солидарно и социално. Според салафитите, хората трябва да получават приблизително еднакви доходи, като роля на държавата е да ги преразпределя.

При салафитите има ясни правила по отношение на ежедневието и бита. Отхвърлят се всички предмети на „лукса“, като парфюмите например. Забраняват се изкуствата, които не кореспондират пряко с вярата. Има строги правила по отношение на храненето и по-конкретно позициониране на крайниците и съдовете за хранене. Жените на „правоверните“ мюсюлмани би следвало да не посещават публични места и предимно да стоят в дома.

Отношението на салафизма към разбирането на термина „цивилизация“ също е строго определено. За представителите на течението, на практика съществува само една цивилизация и това е ислямската. Всички други хора са част от джихилийската, което ги прави просто невежи.

От изключително важно значение е отношението на салафитите към медиите. Според тях, тези инструменти са важен елемент от борбата с неверническата пропаганда и настояват една ислямска държава да поддържа собствени телевизия, радио, преса и пр. Салафитите призовават журналистите да използват „чист“ език, който да е изчистен от съвременна лексика и да се придържат към кораническата.

Разпространение на салафизма

По данни на Американския институт за национални изследвания от 2009-та година, салафитите по света са над 50 000 000 души. Последващите данни сочат, че това е най-бързо разрастващото се движение в исляма. Тази тенденция се забелязва на територията на европейски държави, като Германия например, за което сигнализират службите им за сигурност от 2010 насам. Изследователският център РАНД систематизира списък на всички 60 терористични организации, които са салафитски. Безспорно групировките, които  са най-силно популярни в цял свят са Ал-кайда и ДАЕШ.

Ал-Кайда – структура, цели и дейност

В началото на XXI век думата тероризъм се отъждествява с това на Ал-Кайда – ислямска фундаменталистка организация. Организацията е формирана на принципа на политическа партия, с ясна йерархия в ръководството и гъвкава организационна структура. Безспорно Осама бин Ладен и неговите лични качества са в основата на терористичната организация, но важно място като идеолог и до известна степен личен ментор има Абдула Азам. Богословът може да бъде определен като един от най-успешните теоретици на салафизма. За разлика от свои предшественици като Саид Кътб, той успява да материализира и да превърне в реалност насилието, подбудено от религиозни вярвания, използвана като инструмент за постигане на цели. Огромна част от творчеството на палестинския богослов е посветена на джихада. Използвайки тезите на ултраконсервативни салафитски мислители, Азам счита, че джихадът е колективно действие, което основно е насочено към неверниците. Неговите идеи са олицетворение на радикалния и войнствен джихад, който за него е героизъм. След като бива убит, основна фигура в групировката остава Осама бин Ладен.

Бен Ладен усъвършенства своите способности и развива контакти по време на войната срещу войските на Съветския съюз в Афганистан. По това време неговите възгледи стават по-радикални и листът с врагове нараства.

Ал-Кайда има добре развита мрежа по света, която включва и нейните връзки с други арабски терористични групи. Тя е добре организаирана и особено ефективна терористична група. Има клетъчна структура, което означава, че е разделена на отделни малки групи, които действат самостоятелно и мнозина от тях не знаят кои, колко и къде са другите оперативни единици. По този начин ако един отряд бъде разбит и задържан, той не може да предаде други. Предполага се, че с цялостната структура на организацията е запознат единствено Осама бин Ладен. За поддържане на връзка с “клетките” от мрежата си щаба на Ал Кайда използва широк спектър от средства за връзка – от най-обикновени и примитивни до интернет и спътникови системи. Има сведения, че организацията има свои представителства в 35 до 88 страни. По данни на водещи разузнавателни централи най -вероятните страни в които “Ал Кайда” има представителства и поддържа организационни връзки са 45, като в 10 от тях Бен Ладен се ползва с огромен авторитет и силно, практически неограничено влияние върху управляващите кръгове. По приблизителни данни организацията има 4000 – 8000 активни членове.

Една от най-мащабните акции на салафитите от Ал-Кайда са атентатите от 11 септември 2001 г. Сутринта на този ден 19 терористи от ислямската военна групировка „Ал-Кайда“ отвличат 4 пътнически самолета. Похитителите умишлено разбиват 2 от тях в 2-те кули-близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк, при което за по-малко от 2 часа кулите се сриват до основи. По официална статистика броят на загиналите при атентатите е 2 974 души, без 19-те терористи. Никой от пътниците в отвлечените самолети не оцелява. Основната част от жертвите са цивилни лица от 90 държави. Загиват също така и полицаи, пожарникари и други спасителни работници. Атентатите са едно от най-мащабните и трагични събития на XXI век, което повлиява силно в политически, психологически и икономически аспект не само САЩ, но и целия свят. Подозренията бързо падат на Ал-Кайда и през 2004 г. лидерът на групировката Осама бин Ладен, който първоначално отрича всякакво участие, поема отговорността за атентатите. Като мотиви за атентатите Ал-Кайда и Бин Ладен посочват американската подкрепа за Израел, присъствието на американски военни сили в Саудитска Арабия и санкциите срещу Ирак. В отговор на атаките САЩ започват война срещу тероризма и нахлуват в Афганистан, за да свалят от власт талибаните, които прикриват Ал Кайда. Много държави по света засилват мерките за сигурност и въвеждат антитерористично законодателство. През май 2011 г. Бин Ладен е открит и убит.

ДАЕШ – Ислямска държава

Ислямска държава измества Ал-Кайда, от позицията на най-мощна терористична организация в света. Групировката е феномен, който надхвърля представите за терористична организация. Към 2014 година салафитите контролират територии с размерите на Великобритания и население над 8 млн. души. Към 2016г. ДАЕШ има армия, която според различни източници е със численост между 30 000 и 100 000 души и се явява най-богатата терористична организация в света.

Генезисът на групировката е заложен още през 1999 г. от йорданския радикал Абу Мусаб ал-Заркауи под името Джама’ат ал-таухид уа-ал-джихад, Организация на монотеизма и джихада. През октомври 2004 г. ал-Заркауи се заклева да бъде лоялен на Осама бин Ладен и променя името на групата на известна още като „Ал-Каида в Ирак“. След това АКИ успява да обедини други малки салафитски групи. Малко след смъртта на Ал-Заркауи през 2006 г. Групировката се съюзява с няколко терористични фракции и на 13 октомври се обявява създаването на ад-давиа ал-Ирак ал-исламия, известна още като Ислямска държава в Ирак (ИДИ). На практика това е протодържавно образувание, което йерархично имитира държавно управленческа структура. Постепенно групировката успява да привлече част от бойците на фронта Ал-Нусра и така на практика влиза в Сирия и се превръща в Ислямска държава в Ирак и Леванта. Важно е да се отбележи, че ИДИЛ успява да се изгради върху някои идеологически основи и кадри на Ал-Кайда, но двете организации са напълно самостоятелни, като на места дори влизат в жестоки сблъсъци, поради идейни различия.

В периода 2014-2017г. са осъществени над 20 атаки и нападения от страна на ДАЕШ на територията на САЩ и Европа, като с особена жестокост и мащабност са реализираните в Германия, Франция и Белгия. Териториално Ислямска държава бива сериозно свита, но това не елиминира опасността от нападения в световен мащаб. Терористичните актове не изискват значителен финансов ресурс, а добра комуникация и хора, които да са готови да осъществят нападения. Атентатите в Париж и нападенията в Кьолн, са извършени от граждани на съответните държави, заселили се от предишни вълни, което предполага неуспешна интеграция. 

Перспективи – вместо заключение

По всичко личи, че ислямският фундаментализъм ще остави значим белег в историята. „Ако възприемем наложилата се теза, че XX век беше епохата на Маркс и неговата доктрина за борба срещу либералната демокрация, то логично е да открием в лицето на фундаментализма заместителя, който ще гарантира динамиката на международните отношения и ще подхранва световните конфликти“. На практика “La revanche de Dieu” не е единствената причина за възхода на ислямския фундаментализъм. Той е следствие от редица събития, които са оказали влияние върху Близкия изток. Арабският национализъм утихва след икономическите провали на постколониалните правителства. Част от държавите остават изолирани, което допълнително затруднява икономическата интеграция. Доверието към държавата спада, а недоволството се подсилва сред предимно младото арабско население. Образованието, което те получават, е на сравнително ниско  ниво, подготвя кадри за нискоквалифицирана работа и силно застъпва религиозни предмети. Безработицата, бедността и ниското образование са фактори, които създават условия за възход на ислямския фундаментализъм.

Българският учен Владимир Чуков разграничава три групи сред ислямските фундаменталисти. Първата е „доктринарна“ и има чисто идеологически характер. Нейните представители приемат примитивни религиозни възгледи, определяни като сектантски. Пример за представители на тази група са талибаните в Афганистан и ислямистите в Алжир. Този тип фундаменталисти са силно маргинализирани и тяхната агресия е насочена предимно към местни групи и хора. Втората група е тази на социално-икономическият фундаментализъм. Неговите мотиви са материални, съчетани с идейни. Примери за подобен тип фундаментализъм са Хамас в Палестина, както и ислямистите в Иран, Мароко и Тунис. Третата категория е планетарна или интернационална. Отнася се предимно за представители на ислямската диаспора, които не приемат традициите и ценностите на западното общество, в което те се намират. Тя е насочена главно към хора от средната или висшата класа. Тази група вярва в превъзходството на исляма и изпитва презрение към християнството. Пример за представители на този тип фундаменталисти са Ал-Кайда. 

Източници:
1. Roy, О., Globalized Islam. The search of New Ummah, New York City, 2004.

2. Сьорсен Й. От Ислямизма до фашизма

3. America’s Security Role in a Changing World, 2009

4. A Persistent Threat. The Evolution of al Qa’ida and Other Salafi Jihadists, RAND

5. Чуков, В., Ислямският фундаментализъм, София, 2004

6. Чуков, В., Ал-Кайда с перо и сабя, София, 2007

7. Чуков, В., Арабският Близък Изток и Централна Азия, 2006

Сподели публикацията
Сергей Петров - Араджиони
Сергей Петров - Араджиони

Сергей Петров завършва специалност политология във „Великотърновски университет Св.Св. Кирил и Методий“. След това изучава „Международна политика и сигурност“ във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър”. Председател на Младежка асоциация по политически науки (2017-2019). Автор на публицистични статии и научни публикации.

Бюлетин