Либерализъм – дефиниция, история, съвремие

  1. Въведение
  2. Етимология и предистория
  3. Основни стълбове на либералната идеология
    1. 1. Индивидуализъм
    2. 2. Хуманизъм
    3. 3. Егалитаризъм
    4. ‭4. Универсализъм
    5. 5. Мелиоризъм
    6. Проблеми пред подобна класификация на стълбовете на либерализма
  4. История и развитие на либерализма
    1. Джон Лок – бащата на либерализма
    2. Електоратът – първо предизвикателство пред либерализма
    3. laissez faire, laissez passer
    4. Утилитаризъм – пренасянето на идеи от икономиката в политиката
    5. Либерализмът през XIX век и обхващането на Европа
    6. Новите предизвикателства пред либерализма, породени от пазарната икономика
    7. Преломен момент в развитието на либерализма
    8. Държавната намеса на пазара
    9. Първата световна война и Голямата депресия – поредни предизвикателства
    10. Следвоенният либерализъм през ХХ век
    11. Преосмисляне на държавната намеса от 70-те години на XX век
    12. Движения за граждански права от 90-те години на XX век
  5. Вместо заключение

Въведение

Либерализмът е доктрината, която доминира в политически план западния свят и задава посока на неговото развитие в последните столетия. Той възниква като идеология, стъпваща върху някои основни принципа, но води до преосмисляне на политическите системи, ролята на държавата, икономическите системи и културните схващания. Либерализмът търпи големи метаморфози, в зависимост от времето и мястото на своето развитие, а класическият либерализъм силно се различава от съвременния такъв. Самият либерализъм оказва огромно влияние върху всички политически движения и води до тяхното преосмисляне. В тази публикация ще се опитаме да разберем защо.

Етимология и предистория

В латинския думата liber означава “свобода”. Liberalis  според някои значи “свободен”, а според други – “подобаващо за свободен човек”. Самото възникване на термина вече ни дава подсказка за политическото течение на либерализма. Предполага, че то е свързано с придобиване на някаква свобода от някого.

Либерализмът твърди, че има своя значителна „предистория“, която достига до Средновековието и дори по-рано. Включително ако попаднете на българската страница в Уикипедия за “Либерализъм”, ще откриете абсолютно невярното твърдение, че дори самият Марк Аврелий бил защитник на либерализма. 

Ако трябва да опишем най-общо условията за възникване на либерализма, според повечето авторитетни изследвания, то би звучало по следния начин:

През Средновековието правата и отговорностите на индивидите се определят от мястото им в йерархична социална система, която поставя голям акцент върху съгласието и конформизма. Под въздействието на бавната урбанизация на Европа през Късното средновековие, Ренесанса и разпространението на протестантството през XVI в. старият модел на разслоение на обществото постепенно започва да се разпада, което води до толкова силен страх от нестабилност, че монархическият абсолютизъм се разглежда като единственото средство за справяне с гражданските размирици. 

Така след огромно напрежение се стига и до големите революции, които разтърсват Англия и Франция през XVII и XVIII век – най-вече Английските граждански войни (1642-51 г.), Славната революция (1688 г.), Американската революция (1775-83 г.) и Френската революция (1789 г.). Според “Енциклопедия Британика” – класическият либерализъм като формулирано верую е резултат от тези големи сблъсъци.

Основни стълбове на либералната идеология

Явлението либерализъм следва съдбата на други термини, които са масовизирани – всички имат идея за какво се отнася, но само и единствено спрямо една от многобройните интерпретации. Можем да видим абсолютно разминаващи се значения на тези понятия дори в рамките на една област – например политическите науки.

Редица изследователи са опитали да систематизират основните фундаменти или основните елементи, върху които се опира идеологията на либерализма. Тук ще се спрем на 5 от най-популярните, чрез чиито разяснения да придобием по-добра представа за идеологията.

1. Индивидуализъм

Либерализмът е изграден в основата си върху концепцията за индивидуализма. През по-голямата част от историята индивидите са били разглеждани основно като част от състава на племе, етническа група, град, кралство и т.н. Именно либералните теории допринасят за пораждането на усещане за важността на човешката индивидуалност, освобождаване на индивида от подчинение на групата и отслабване на строгата зависимост от традициите, обичаите, закона и властта. Този процес някои наричат еманципация на индивида.

В основата на либералните вярвания стои убеждението, че хората по същество са рационални същества. Тук можем да отбележим и основна разлика с концепцията за консерватизма, която твърди обратното.

Вярвайки, че индивидите са разумни, либералните концепции ги виждат като способни да разрешават политическите си спорове чрез диалог и компромис. Този аспект на либерализма става особено значим през XX в. създавайки пацифистичен възглед за разрешаване на конфликти в международен план.

2. Хуманизъм

Мнозина от изследователите определят хуманизма като основен стълб на либерализма. Тук е важно уточнението, че хуманизмът е термин, който придобива различен смисъл според различни автори и епохи. Най-често изследователите на либерализма го описват, като система от вярвания, според които индивидът има правото да определя смисъла и формата на своя живот, на база логика и отхвърляйки свръхестествените схващания.

Някои изследователи дават дефиниции, според които хуманизмът и индивидуализмът се припокриват, а съществената разлика се изразява в това, че при хуманизма се цели благоденствие на цялото общество, а не само на отделните личности.

Според други, хуманизмът предлага алтернатива на християнските схващания, като акцентира върху добродетели, сходни с християнството, но плод на разума на индивида, а не на религиозни догми.

3. Егалитаризъм

Един от основните принципи на егалитаризма е, че всички хора са фундаментално равни. Всички трябва да бъдат третирани еднакво и да имат равни възможности и достъп в обществото.

В случая на либерализма говорим за ясно изразен политически егалитаризъм – еднакъв морален статус за всички, а различията и достойнствата на хората нямат отношение към правния и политическия статус. 

При икономическия егалитаризъм на либерализма се акцентира върху равните възможности за реализация в икономическия живот чрез свобода на действията. Днес сред либералните интелектуални кръгове доминира т.нар. “Радикален егалитаризъм”, който на практика е близък до социалистическия егалитаризъм и концепцията на Маркс за равенството, а в някои отношения го надгражда.

‭4. Универсализъм

Универсализмът като понятие често се свързва с телогията или за назоваване на разклонения на протестанския калвинизъм. Въпреки това терминът се използва за икономически, политически, социални и философски концепции.

Универсализмът в дадена концепция се изразява във фундаменталното вярване, че определена идея е универсална, а не ексклузивна.

Вярата в една основна истина е най-важният принцип на универсализма. Живата истина се разглежда като по-обхватна от националните, културните или религиозните граници или интерпретации на тази истина. 

При либералния универсализъм говорим за вярването, че концепцията му стои като универсална истина, надхвърляща националните и историческите ценности, вярвания, традиции и културни особености. И ако класическият либерализъм им поставя второстепенна роля, то съвременният е достигнал до ниво, в което ги вижда като пречки и проблеми.

5. Мелиоризъм

Този термин е сравнително по-късен от останалите, като описва простото схващане, че светът може да бъде подобряван чрез човешки действия, което да допринесе за по-голямо благоденствие на обществата.

В различните тълкувания се засягат и различни аспекти. Според някои, това е естествен ход на подобрение, а според други, може да се постигне само чрез човешка намеса.

В политически контекст се използва и за вярването, че е възможно подобряване и усъвършенстване на политическите институции и политическия ред.

Проблеми пред подобна класификация на стълбовете на либерализма

Доколко подобно систематизиране е коректно е спорен въпрос. Предизвикателствата пред такива опити са големи, а най-голямото сред тях е свързано със самите идеолози на либерализма. Джон Лок, Стюарт Мил, Томас Хобс и останалите са хората, които са поставили основите на съвременните ни схващания за либерализма. Проблемът в случая е, че те са силно субективни като привърженици на определени идеи, които включват концепцията, за отхвърлянето на традициите и установения ред. 

Това има своето отражение и в трудовете им, където понятийният апарат обслужва техните убеждения и целите, които стоят пред тях в определен исторически контекст. Разсъжденията им сякаш са сами по себе си отправна точка и пренебрегват трудовете и изследванията за човека и политическия ред от времето на Платон и Аристотел до Ренесанса. Единственото им споменаване е свързано с тяхното дискредитиране и отхвърляне. 

След това като последователност идва ролята на т.нар. политически изследователи, които предпочитат да се позовават на дефинициите и разбиранията на идеолозите на движението, вместо да се използват други методи, които биха били по-подходящи и по-близки до науката.

И така стигаме до момента, в който това става част от самата наука за политика и нейния цялостен подход.

Ще се опитам да дам още по-нагледен пример – това е все едно в икономиката и социалните науки да се приеме дефиницията на Маркс за сложен труд, според която това е нищо повече от умножено количество прост труд. И на база на неговото твърдение да се изграждат всички последващи анализи и изследвания.

Така на практика стигаме и до днешната доминация на либералната мисъл в полето на политическите науки и като цяло в академичните среди. В голяма част от литературата, която студентите са длъжни да усвоят, на либерализма се приписват всички човешки ценности и добродетели, както и заслугите за всичко “добро”.

На практика този подход води и до общото погрешно схващане, че светът е бил жесток, мрачен, деспотичен, несправедлив и трагичен през почти цялата човешка история, чак до т.нар. Просевещение. 

За да бъде разбран по-добре либерализмът, трябва да бъдат разгледани няколко аспекта в по-голям детайл, а именно – историческото развитие на запада, влиятелните мислители на течението и практическите последствия от либералните управления. По-долу ще бъдат разгледани тези елементи, спазвайки хронологична логика.

История и развитие на либерализма


Джон Лок – бащата на либерализма

По време на английските граждански войни крал Чарлз I е победен от силите на Парламента и в крайна сметка е екзекутиран. Славната революция води до абдикацията и изгнанието на Джеймс II и до установяването на сложна форма на балансирано управление, в която властта е разделена между монарха, министрите и парламента. 

С течение на времето тази система се превръща в модел за либералните политически движения в други държави. Политическите идеи, които вдъхновяват тези бунтове, намират официален израз в творчеството на английските философи Томас Хобс и Джон Лок. В „Левиатан“ (1651 г.) Хобс твърди, че абсолютната власт на суверена в крайна сметка е оправдана от съгласието на управляваните, които се съгласяват в хипотетичен обществен договор да се подчиняват на суверена по всички въпроси в замяна на гаранция за мир и сигурност.

Лок също поддържа теорията за обществения договор, но твърди, че страните по договора не могат разумно да се поставят под абсолютната власт на един владетел. Абсолютното управление, твърди той, противоречи на смисъла и оправданието на политическата власт, а именно, че тя е необходима за защита на личността и собствеността на индивидите и за гарантиране на естествените им права на свобода на мисълта, словото и богослужението. Забележително е, че Лок смята, че революцията е оправдана, когато суверенът не изпълнява тези задължения. Всъщност изглежда, че той е започнал да пише основния си труд по политическа теория – „Два трактата за управлението“ (1690 г.) – именно за да оправдае революцията отпреди две години.

По времето, когато Лок публикува своите „Трактати“, политиката в Англия се е превърнала в състезание между две партии – вигите и торите. Тези партии са предшественици на съвременните британски Либерална партия и Консервативна партия. Лок е бил виден виг и е прието да се смята, че либерализмът произлиза от нагласите на вигските аристократи, които често са били свързани с търговски интереси и са имали дълбоко вкоренено подозрение към властта на монархията. Вигите доминират в английската политика от смъртта на кралица Анна през 1714 г. до възкачването на крал Джордж III през 1760 г.

Електоратът – първо предизвикателство пред либерализма

Но при отговора на решаващия въпрос кой да бъде електоратът, класическият либерализъм се превръща в жертва на двусмислие. Той е разкъсван между тенденциите за “гражданска еманципация”, породени от революциите, и страховете на средната класа, че тълпата може да подкопае идеята за частната собственост.

Бенджамин Франклин говори от името на либерализма на вигите от времето на бащите-основатели на Съединените щати, когато заявява:

“Що се отнася до онези, които нямат поземлена собственост в даден окръг, да им се позволи да гласуват за законодатели е нередно. Те са временни жители и не са толкова свързани с благосъстоянието на щата, който могат да напуснат, когато пожелаят, че да имат право на такава привилегия.”

Джон Адамс влиза още по-дълбоко в разсъждения от този тип. Той смята, че ако мнозинството контролира всички клонове на властта, то данъците ще се налагат тежко на богатите и изобщо няма да се налагат на другите. Накрая ще се поиска и гласува съвсем равно разпределение на всичко. 

Френски държавници като Франсоа Гизо и Одоже Тиер също изразяват подобни мисли през XIX век.

По този начин повечето либерални политици от XVIII и XIX в. се страхуват от народния суверенитет. Поради това дълго време те ограничават избирателното право само до собствениците на имоти.

Мнозина критици на либерализма констатират, че на практика е сменена политическата класа и е дадена трибуна на протестантските движения под претекст, че се защитават индивидуалните права.

Едва през XIX в. в Европа се наблюдава бавно разширяване на избирателните права, под натиска на либералите и тяхното настояване, че „всички хора са създадени равни“. 

laissez faire, laissez passer

Във Франция група мислители, известни като физиократи, смятат, че най-добрият начин за култивиране на богатство е да се позволи неограничена икономическа конкуренция. Техният съвет към правителството е laissez faire, laissez passer („остави го да се развива, остави го на мира“). Тази доктрина laissez-faire намира своето най-обстойно и влиятелно изложение в „Богатството на народите“ (1776 г.) на шотландския икономист и философ Адам Смит. Според Смит свободната търговия е от полза за всички страни, тъй като конкуренцията води до производството на повече и по-добри стоки на по-ниски цени. Оставянето на индивидите свободно да преследват личните си интереси в една разменна икономика, основаваща се на разделението на труда, задължително ще повиши благосъстоянието на групата като цяло. Индивидите, които се стремят към себе си, стават зависими от общественото благо, защото в икономиката на размяната те трябва да служат на другите, за да служат на себе си. Това положително последствие обаче е възможно само в условията на истински свободен пазар. Всяка друга схема, независимо дали става дума за държавен контрол или монопол, води до експлоатация и икономическа стагнация.

Всяка икономическа система трябва да определи не само какви блага ще се произвеждат, но и как тези блага ще бъдат разпределени. В пазарната икономика и двете задачи се изпълняват чрез ценовия механизъм. Теоретично свободният избор на отделните купувачи и продавачи определя как ще се използват ресурсите на обществото – труд, стоки и капитал. Тези избори се изразяват в заявки и предложения, които заедно определят цената на дадена стока. Когато търсенето на дадена стока е голямо, цените се повишават, което прави изгодно за производителите да увеличат предлагането, а когато предлагането се доближи до търсенето, цените имат тенденция да спадат, докато производителите не насочат производствените ресурси за други цели. По този начин системата постига възможно най-близко съответствие между търсеното и произвежданото. Освен това при разпределянето на произведеното по този начин богатство се казва, че системата осигурява възнаграждение, пропорционално на заслугите. Предположението е, че в една свободно конкурентна икономика, в която на никого не се забранява да се занимава с икономическа дейност, доходът, получен от тази дейност, е справедлива мярка за нейната стойност за обществото.

В горното изложение е заложено схващането за хората като икономически животни, които рационално и с личен интерес се стремят да минимизират разходите и да максимизират печалбите. Тъй като индивидите познават собствените си интереси по-добре от всеки друг, намесата на държавата в техните икономически дейности може само да ги затрудни.

Класическите либерални икономисти призовават за няколко основни промени в сферата на европейската икономическа организация. Първата от тях е премахването на многобройните феодални ограничения върху производството и вътрешната търговия на страните. Втората е прекратяване на митата и ограниченията, които правителствата налагат върху чуждестранния внос, за да защитят местните производители. Отхвърляйки държавното регулиране на търговията, икономиката да се основава твърдо на вярата в превъзходството на саморегулиращия се пазар. 

Класическите либерали смятат, че правителството трябва да осигури образование, канализация, правоприлагане, пощенска система и други обществени услуги, които не са по силите на нито една частна агенция. Освен тези функции правителството не трябва да се опитва да прави за хората това, което те са в състояние да направят за себе си.

Утилитаризъм – пренасянето на идеи от икономиката в политиката

В края на XVIII и началото на XIX в. Бентам, философът Джеймс Мил и синът на Джеймс – Джон Стюарт Мил, прилагат класическите икономически принципи в политическата сфера. Позовавайки се на доктрината на утилитаризма – убеждението, че нещо има стойност, когато е полезно или насърчава щастието – те твърдят, че целта на всяко законодателство трябва да бъде „най-голямото щастие на най-голям брой хора“. При преценката на това, какъв вид управление може най-добре да постигне тази цел, утилитаристите обикновено подкрепят представителната демокрация, като твърдят, че тя е най-доброто средство, чрез което правителството може да насърчава интересите на управляваните. Взимайки пример от идеята за пазарна икономика, утилитаристите призовават за политическа система, която да гарантира на гражданите максимална степен на индивидуална свобода на избор и действие, съвместима с ефективното управление и запазването на социалната хармония. Те се застъпват за разширяване на образованието, разширяване на избирателното право и периодични избори, за да се гарантира отчетността на правителството пред управляваните. Въпреки че не са имали нищо общо с идеята за естествените права, тяхната защита на индивидуалните свободи – включително правото на свобода на религията, свободата на словото, свободата на печата и свободата на събранията – е в основата на съвременната демокрация. Тези свободи получават своята класическа защита в книгата на Джон Стюарт Мил „За свободата“ (1859 г.), в която на утилитарни основания се твърди, че държавата може да регулира индивидуалното поведение само в случаите, когато интересите на другите биха били чувствително увредени.

Либерализмът през XIX век и обхващането на Европа

Като идеология либерализмът се превръща във водещо реформаторско движение в Европа през XIX век. Съдбата му обаче варира в зависимост от историческите условия във всяка страна – силата на короната, аристокрацията, темповете на индустриализация и религиозността. Либерализмът в континентална Европа често не е имал щастливата комбинация от широка народна подкрепа и мощна либерална партия. 

В цяла Европа и в Западното полукълбо либерализмът се разпространява и повлиява на стремежа на повечето страни за създаване на държави по “новия модел” със собствени парламенти и конституции. 

В Европа либерализмът е трансформираща сила през целия XIX век. Индустриализацията и модернизацията, за които класическият либерализъм дава идеологическа обосновка, предизвикват големи промени. Феодалната система се разрушава, аристокрация губи привилегиите си, а монарсите са ограничени. 

Новите предизвикателства пред либерализма, породени от пазарната икономика

Към края на XIX в. някои непредвидени, но сериозни последици от индустриалната революция в Европа и Северна Америка предизвикват все по-дълбоко разочарование от основния икономически стълб на класическия либерализъм – идеала за пазарна икономика. Основният проблем се състои в това, че системата на печалбата е концентрирала огромно богатство в ръцете на сравнително малък брой индустриалци и финансисти, което е довело до редица неблагоприятни последици. Първо, огромни маси от хора не успяват да се възползват от богатството, произтичащо от фабриките, и живеят в бедност в огромни квартали, подобни на това, което днес наричаме “гета”. Второ, тъй като значително разширената система на производство създава много стоки и услуги, дори в излишък, пазарите се пренасищат и системата периодично почти спира в периоди на застой, които някои наричат депресии. И накрая, тези, които притежават или управляват средствата за производство, придобиват огромна икономическа власт, която използват, за да влияят и контролират правителството и да манипулират масите. С други думи, както го описва “Енциклопедия Британика” – освобождаването от едни деспоти, изгради друг вид деспоти.

Преломен момент в развитието на либерализма

Във всеки случай това е присъдата, до която достигат все повече либерали в края на XIX и началото на XX век. Както беше отбелязано по-горе, модерните либерали смятат, че смисълът на управлението е да премахва пречките, които стоят на пътя на индивидуалната свобода. В това отношение те следват примера на мислители и реформатори като британския политически философ Т. Х. Грийн. Според него прекомерните правомощия на правителството може и да са представлявали най-големите пречки пред свободата в по-ранни времена, но до средата на XIX в. тези правомощия са били значително намалени или смекчени. Следователно е дошло времето да се признаят пречки от друг вид – като бедността, болестите, дискриминацията – които хората могат да преодолеят само с помощ от правителството. Новата либерална концепция се състои в това да се използват правомощията на правителството в полза на индивидуалната свобода. Обществото, действайки чрез правителството, трябва да създава обществени училища и болници, да подпомага нуждаещите се и да регулира условията на труд, за да насърчава здравето и благосъстоянието на работниците.

Въпреки че повечето либерали в крайна сметка възприемат този нов курс, има и някои несъгласни, особено Хърбърт Спенсър в Англия и Уилям Греъм Съмнър в Съединените щати. Подобно на Пейн те смятат, че правителството в най-добрия случай е необходимо зло – защото твърде често се намесва в борбата за оцеляване на човешките същества, както и на другите видове. Те твърдят, че подпомагането на бедните и слабите възпрепятства индивидуалната свобода и забавя социалния прогрес, като задържа силните и способните.Те стигат до извода, че единствената отговорност на правителството трябва да бъде да защитава живота и собствеността на хората – т.е. да не бъде нищо повече от „нощен пазач“. В основата на тези схващания се корени и днешното либертарианство.

Държавната намеса на пазара

Така на практика либералите придобиват стрежем по-скоро да модифицират и контролират пазарната икономика, отколкото да я премахнат. Те не виждат причина за фиксирана линия, която вечно да разделя частния и публичния сектор на икономиката. Разделението, според тях, трябва да бъде направено в зависимост от това в кои случаи работи. Аргументите включват доводите, че възнагражденията, раздавани от пазара, са твърде груба мярка за приноса на повечето хора към обществото и, второ, че пазарът пренебрегва нуждите на онези, които нямат възможност или са икономически експлоатирани. Те твърдят, че огромните социални разходи, свързани с производството, не са отразени в пазарните цени и че ресурсите често се използват разточително. Не на последно място смятат, че пазарът насочва разпределението на човешките и физическите ресурси към задоволяване на потребителските апетити – например за автомобили, домакински уреди или модни дрехи – докато основните нужди – училища, жилища, обществен транспорт и канализация, наред с други неща – остават незадоволени. 


Тук се появява и още едно противоречие в либералните вярвания. От една страна – цените, заплатите и печалбите трябва да продължат да бъдат предмет на преговори между заинтересованите страни и да отговарят на традиционния пазарен натиск. От друга – решенията за цените, заплатите и печалбите, засягащи икономиката като цяло, трябва да бъдат съгласувани с обществената политика.

За да постигнат по-справедливо според тях разпределение на богатството и доходите, либералите залагат на две основни стратегии. Първо, те насърчават организирането на работниците в профсъюзи, за да подобрят тяхната сила да преговарят с работодателите. 

На второ място, с политическата подкрепа на хората в неравностойно икономическо положение либералите въвеждат различни социални услуги, финансирани от държавата. Започвайки с безплатното обществено образование и осигуряването срещу трудова злополука, тези услуги по-късно включват пенсионни програми, програми за безработица и здравно осигуряване, закони за минималната работна заплата и подпомагане на хората с физически и умствени увреждания. Постигането на тези цели изисква преразпределение на богатството, което трябва да бъде постигнато чрез данък върху доходите и данък върху наследствата. 

Парадоксалният факт в историческото развитие е, че подобни мерки за социално подпомагане са въведени за първи път от нелибералното правителство на Ото фон Бисмарк в Германия в края на XIX в., но либералните правителства скоростно ги въвеждат из Европа. В Съединените щати такива мерки са приети на федерално ниво едва след приемането на Закона за социалното осигуряване през 1935 г.

Първата световна война и Голямата депресия – поредни предизвикателства

По-нататъшното развитие на либерализма в Европа е прекъснато през 1914-18 г. от продължителната кървава баня на Първата световна война. Войната срива четири от големите имперски династии в Европа – Германия, Австро-Унгария, Русия и Османска Турция – и по този начин първоначално изглежда, че ще даде допълнителен тласък на либералната демокрация. Версайският договор преоформя Европа на принципа на националното самоопределение, което на практика означава разпадане на Германската, Австро-Унгарската и Османската империя на национално хомогенни държави. 

Травмата от войната поражда широко разпространено разочарование от целия либерален възглед за напредък към един по-хуманен свят. Тежките условия заедно с мизерията, създадена от Голямата депресия, със сигурност са довели до огромно разочарование. Либерализмът е застрашен и от съветския комунизъм, който за мнозина изглежда, че е наследил надеждите за прогрес, свързвани по-рано със самия либерализъм.

Докато политическият либерализмът е подложен на атаки в междувоенния период, Голямата депресия заплашва самото оцеляване на пазарната икономика. 

Така стигаме и до Новия курс (1933-39 г.), вътрешната програма, предприета от президента Франклин Д. Рузвелт за излизане на САЩ от Голямата депресия. Някои смятат, че той е типичен пример за модерния либерализъм, тъй като значително разширява обхвата на държавните дейности и засилва регулацията на бизнеса. Сред мерките, които законодателството на „Новия курс“ предвижда, са спешна помощ и временна работа за безработните, ограничения за банковия и финансовия сектор, повече правомощия за синдикатите да се организират и да преговарят с работодателите, както и създаване на програмата за социално осигуряване за пенсионни обезщетения и застраховка за безработица и инвалидност. 

Следвоенният либерализъм през ХХ век

Либерализмът, в стратегически съюз със съветския комунизъм, в крайна сметка триумфира във Втората световна война. След като голяма част от държавите навлизат в период на стабилен икономически растеж, вниманието се насочва към институционалните фактори, които пречат на тези икономики да реализират напълно своя производствен потенциал, особено в периодите на масова безработица и депресия. Великобритания, Съединените щати и други западни индустриализирани държави се ангажират с насърчаване на пълната заетост, максималното използване на индустриалния си капацитет и максималната покупателна способност на своите граждани. Старата реторика за „споделяне на богатството“ отстъпва място на концентрацията върху темповете на растеж, тъй като либералите, вдъхновени от Кейнс, използват правомощията на правителството да взема заеми, да облага с данъци и да харчи не само за противодействие на свиването на бизнес цикъла, но и за насърчаване на разширяването на икономиката. 

През следвоенните десетилетия в либералните демокрации се наблюдава по-нататъшно и окончателно разширяване на програмите за социално подпомагане.

Преосмисляне на държавната намеса от 70-те години на XX век

Трите десетилетия на безпрецедентен общ просперитет, които западният свят преживя след Втората световна война, отбелязаха разцвета на съвременния либерализъм. Но забавянето на икономическия растеж, обхванало повечето западни държави от средата на 70-те години на ХХ век, представлява сериозно предизвикателство за съвременния либерализъм. До края на това десетилетие икономическата стагнация, съчетана с разходите за поддържане на социалните придобивки на социалната държава, тласка правителствата все повече към политически неприемливи нива на данъчно облагане и нарастващи дългове. Също толкова тревожен е и фактът, че кейнсианската икономика, практикувана от много правителства, сякаш загубва своята ефективност. Правителствата продължават да харчат пари за програми, целящи да стимулират икономическия растеж, но резултатът твърде често е повишена инфлация и все по-малък спад на равнището на безработица.

Тук започва и преосмисляне на регулациите. Интелектуалните основи на това преосмисляне са положени от Ф. А. Хайек и Милтън Фридман. Хайек се опитва да докаже чисто логически, че централно планираната икономика е невъзможна. В „Пътят към робството“ (1944 г.) той също така твърди, че интервенционистките мерки, насочени към преразпределение на богатството, неизбежно водят до тоталитаризъм. Като един от основателите на съвременната монетаристка икономическа школа Фридман смята, че бизнес цикълът се определя главно от паричното предлагане и от лихвените проценти, а не от фискалната политика на правителството – противно на дългогодишния възглед на Кейнс и неговите последователи. 

Тези аргументи обаче са приети с ентусиазъм от основните консервативни политически партии. Те намират най-ясни отражения чрез Маргарет Тачър (1979-1990 г.) във Великобритания и на Роналд Рейгън (1981-1989 г.) в Съединените щати. Тяхната идеология и политика оказват предимно отражение върху консервативните движения.

Движения за граждански права от 90-те години на XX век

Съвременният либерализъм продължава да е силно загрижен за намаляване на неравенствата, но също така се опитва да разшири индивидуалните права в нови посоки. С изключение на утилитаристите, либералите винаги са се позовавали на концепцията за правата, за да се противопоставят на “тиранията и потисничеството”, но в края на XX в. претенциите за права се превръщат в най-разпространения начин за изразяване на борбата за социална справедливост. 

През 70-те години на ХХ век възникват подобни движения, борещи се за равни права на жените, гейовете и лесбийките, хората с физически или умствени увреждания и други малцинства или социални групи в неравностойно положение.

Вместо заключение

Темата за либерализма трудно може да бъде обхваната изчерпателно, предвид всички изброени предизвикателства и факта, че той продължава да е доминираща идеология в Европа и САЩ.

В статията само бяха щрихирани някои  важни исторически моменти, оказали силно влияние върху развитието на либералната идеология. Не е трудно читателят да направи някои паралели с други леви идеологии, които са базирани на свободата и равенството. Идеологиите, намиращи се в т.нар. ляв политически спекър, намират неравенството за нередно и се опитват да го коригират чрез регулиране и преразпределение на ресурси. И макар да възниква като концепция за икономическа свобода, либерализмът бива преосмислен и постига в някои отношения синхрон със социалистическите възгледи за обществено и икономическо устройство.

Неслучайно теориите на Маркс придобиват най-голяма популярност днес именно в държавите, които са най-силно доминирани от либералната идеология. 

Има няколко общи характеристики между идеологическите течения, които класифицираме като леви. Те са революционни по своя характер, търсят равенство между индивидите и целят отстраняване на приетите норми, като не се ограничават само до властта.

Левите идологии сами по себе си твърдят, че знаят конкретен път за постигане на определена цел, за разлика от консерватизма – той не претендира, че може да донесе “рай на земята”, а предлага следване на определени универсални правила, породени от мъдростта на времето, които да регулират отношенията в едно общество.

Либерализмът е доминираща идеология през последните столетия в Европа. Това определено оказва своето влияние върху целия политически спектър. Условно казано – всички идеологии се изместват вляво. Така стигаме до ситуация, в която съвременният консерватизъм е застигнал класическия либерализъм, а либерализмът се е доближил критично близо до най-левите идеологии.

Източници:
1. 7 Components of Liberalism, Norwich University

2. Liberalism, Encyclopedia Britannica

3. Liberalism, Stanford Encyclopedia of Philosophy

4. „Класици на политическото мислене“ (Том I и том II), Artes Liberales, Нов български университет
5. „Политологичната мисъл от древността до наши дни“, проф. д-р. Георги Явнков

6. „Политология“, авторски колектив, УНСС

7. „Two Treatises of Government“, John Locke

8. „Богатството на народите“, Адам Смит
9. „On Liberty“, John Stuart Mill

Сподели публикацията
Сергей Петров - Араджиони
Сергей Петров - Араджиони

Сергей Петров завършва специалност политология във „Великотърновски университет Св.Св. Кирил и Методий“. След това изучава „Международна политика и сигурност“ във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър”. Председател на Младежка асоциация по политически науки (2017-2019). Автор на публицистични статии и научни публикации.

Бюлетин